Тази статия е частично в отговор на често срещаното мнение, че последният филм на Рубен Йослунд показва леви виждания. Това мнение сякаш имплицитно добавя „и тъй като е политически мотивиран губи от естетическата си стойност.“ Ако това е част от моя комуникативен балон и не от този на читателя, предполагам статията няма е да твърде интересна.

В настоящия поп-културен климат привидно се материализира нов жанр в киното (и вече не-толкова-новата вълна сериали с високо ниво на продукция и сценарии.) Емблематични са не тип естетика или наративни теми, ами политическа позиция. Сериали и филми открито показват анти-капиталистически и анти-корпоративни сантименти. Разбира се, винаги е имало такива и много от тях са били невероятно популярни и успешни (Блейд Рънър, Американски психар и други), но разликата е, че в момента голямо количество означаващи се пренасят от виртуални спорове водени в сайтове като туитър към изкуството и публичния дискурс. Теми като фашизъм и социализъм сякаш са прекарали достатъчно време в мазето на груповото несъзнавано на Америка и сега отново навлизат в разговора за президентската позиция. Тези културни промени от другата страна на океана, както винаги, се пакетират и изнасят по целия свят. В народния ни дискурс думата социализъм напомня за десетилетията потисничество под влиянието на СССР, но тъй като повечето кино, което ще разглеждам не се обсъжда на масово ниво в България или не се асоциира задължително с политическите си измерения, смятам да остана само в една „глобална рамка“ на популярната култура, центрирана около Америка.

Някои от най-признатите сериали (Белият Лотос, Ти, Наследници, Игра на Калмари1, Отделяне2 и т.н.) и филми (Вади Ножовете, Менюто, Не поглеждай нагоре, последния Батман и други) от началото на пандемията до сега открито критикуват свръхбогатите, злепоставяйки ги по разнообразни начини и най-вече демонстрирайки колко са откъснати от материалната реалност на всички останали. Реалност, която изглежда се влошава с всеки изминал ден (ковид, инфлация, рецесии по часовников механизъм.) От друга страна има сериали и филми, които маркират за кратко, но пък за сметка на това ясно, своята политическа принадлежност. Нашумелият Последните Оцелели3, без да се е приближавал до открит социален коментар в шестия си епизод набързо подчертава, че единствения начин за добро оцеляване в постапокалиптичен свят е сформирането на комуни. В новата адаптация на Семейство Адъмс главната героиня Уенсдей обръща структурното насилие обикновено извършвано над маргинализирани групи срещу потисниците по задоволително кървав начин. Изглежда, че освен присъствието на леви режисьори и сценаристи (от които никога не е имало недостиг) има и голяма печалба за мегакорпорациите, спонсориращи това кино4.

На този културен фон през 2022г. в Кан Рубен Йостлунд печели Златната палма с Идиотският Триъгълник. Филмът е изтъкан от множество шеги, не оставяйки зрителя да се замисли на първо гледане над повечето от тях. Всяка част изглежда има една централна шега/идея, която дори да не поставя темата на останалите е единствената върху която зрителя има време да обърне внимание. Първата поредица от комични ситуации критикуват претенциите на високата мода – територия близка до предишния филм на Йостлунд, Квадратът (2017.) Шегите, въвеждащи ни във филма, определено могат да се видят като популистко-леви. Йостлунд изобличава лицемерието в пировете на високата класа, докато ние, простолюдието, сме изправени пред глобалното затопляне (темата на модното шоу открито се присмива над еко-активистки лозунги.)

Втората част се развива на яхта за супер-богаташи. Отварящият кадър показва как мениджъра на корабчето надъхва персонала да се усмихват и да казват „Да!“ на всяко искане от гостите. Симпатична двойка британци се опалват без капка ирония, че пешеходните мини са забранени от група държави през 1999г., което е наранило бизнеса им. Възрастна дама с лош френски заповядва на всички работници да плуват, за да се забавляват („I command you, enjoy the moment!“) Събитията във втората част се центрират около официалната Капитанска Вечеря, отлагана заради пияният капитан марксист.

Представен пред избора да слага шега върху шега или да остане по-продължително в една, сякаш стандартните методи за правене на комични филми, Йостлунд избира и двете. Масовото повръщане насред бурята, което затваря втората част е поддържано от множеството сцени, (почти скечове) които тематично изграждат презрение към гостите на яхтата. Обаче сякаш именно тук шегата се обръща към зрителя. Смятам, че филмът залага капан, като се преструва на по-рано споменатия ляво-популистки жанр и обръща филмът като огледало към нас. При първо гледане гротеския спектакъл на плуващи в канализация хора, които са живели в най-големия комфорт вероятно през целия си живот, ми донесе неприлично удоволствие. Несъмнено тези сцени са написани с усет за комичното и в основата стои един от най-често срещаните му източници. Както Тери Игълтън пише в книгата си Хумор:

И до тук оставаме с прогресивната гледна точка, но когато гледах филмът за втори път, извън зала, пълна със смеещи се хора, забелязах моменти, които не само сочат в друга посока, а сякаш са поставени там именно, за да критикуват средностатистическия либерал или социал-демократ за когото е създадено много от поп-киното.

Когато мениджъра на персонала ги надъхва в началото на втората част оставаме комфортно в границите на либералната перспектива, но накрая на сцената камерата бавно преминава към долната палуба, където основно тъмнокожи работници са по-зле платени, по-зле облечени и вършат трудната работа, която белите, и от тази гледна точка привилегировани, служители вършат на горната. По-късно, отново само чрез камерата, Йостлунд критикува публиката си. Милионерите на яхтата повръщат и това е забавно, но тази сцена продължава повече от 10 минути. Снимана е с грижа за обекта. Камерата върви през тъмния кораб с фенер, сякаш отразява бедствие в новинарски репортаж. На второто си гледане се запитах „Как това ми е било смешно преди и ако е грозно и отблъскващо, защо харесвам това в други филми?“ Като добър режисьор той успява да се откъсне от морални оценки и като културен критик ни пита „Това ли искате да видите?“ В кратко интервю за Letterboxd режисьорът потвърждава, че именно това е искал да постигне – да избута такава сцена до моментът в който си казваме, че може би на капиталистите им стига страданието.

Това бедствие се случва по време на буря. Богатите са принизени до преживяването на бежанци прекосяващи Туниския пролив. Междувременно пияният капитан, който не е излизал от каютата си от отплаването на яхтата, пие шотове заедно с руски олигарх. Самият олигарх комично цитира Тачър и Рейгън, защитава свободния пазар и често казва, че продава лайна (всъщност продава тор6.) Капитанът сякаш за пръв път открива забавление на този кораб като обратно му цитира Маркс, Ленин и Чомски. В един момент чете особено критични към капиталистите цитати на Чомски през високоговорителя. Докато това се случва, хора плуват в канализация, върнала се през тоалетните и панирано навличат спасителни жилетки (както по-късно разбираме паниката е основана.) Сцената е по-подходяща на хорър. Съобщението е ясно , макар и леко невероятно. Докато корабът (обществото) потъва, човекът, който е отговорен, е зает със спорове подходящи за интернет фийд7. Разбира се, за масовата публика сцената не би могло да резонира по-този начин. Големите западни държави като Щатите, Британия, Германия и Франция не са били управлявани от самопризнат Марксист от десетилетия, може би от появата на неолиберализмът. Едно изключение е Швеция, родината на Йостлунд. Не бих могъл да спекулирам конкретно как сцената би могла да се приложи в Швеция, но смятам че тук отново се крие една интелигентно-консервативна (противопоставено на популисткия консерватизъм на хора като Тъмп и Борис Джонсън) критика.

Оставайки в тон с тази интерпретация, третата част (която не успях съвсем да наместя на първо гледане) се разгръща от самосебе си. Трикът изиграван на нас, когато Йостлунд прецизно обръща гледната точка върху класовите отношения е изигран на героите във филмът. Прислужницата от мексикански произход (имигрантът маргинализиран от реториката на Тръмп и възхваляван от лявото) получава абсолютна власт. Чрез уменията си да оцелява (или сякаш просто да се грижи за себе си), липсващи на разглезените (бивши) богаташи, тя става „капитан.“ Обменя храна първо за лоялност и после за сексуални услуги от Карл8. Повечето бедствени ситуации, илюстрирани в Холивудски филми по темата, са по-сходни с комунизъм. Хората активирани от липсата и смъртта около тях разделят каквото имат поравно и си помагат, сякаш разкриват дълбоката доброта в човешкото сърце или нещо близко до това. Идиотският Триъгълник тръгва в различна посока. Тъмнокожа работничка получава властта и разкрива нужда от несправедлива структура на власт внедрена в човека. Това общество репродуцира познатите неравенства и в кулминацията убива метафоричната невинност. Тя е представена от магаре (вероятно цитат от Наслука, Балтазар на Р. Бресон), което по-рано се чува и звучи като нощен хищник. Тук отново поуката е ясна: „Ето най-маргинализираната от всички класа има власт. Сега какво?“

Последното нещо, което се случва във филма, е сякаш най-радикалното преобръщане на рамката. Разбира се властовите роли се връщат в старото си състояние, когато се разкрива, че всъщност героите са на километри от плажен резерват. Яя изкушава бившият водач с добра работна позиция след като се спасят. Яя дори не се обръща, когато жената се приближава зад нея с камък и убийствени намерения. Сякаш най-накрая моделът си възвръща властта, която ѝ ‚принадлежи‘ и дори разцепен череп не може да я нарани. Но тук всъщност има едно друго сменяне на перспективата. Изведнъж класовите отношения се пречупват през екзистенциална призма. Тъмнокожата жена с разкривено лице мисли за убийство, а на фонът асансьор, който води до цивилизацията е позициониран като порите към райска градина. Последната сцена е съпоставена с Карл, който най-накрая се е сетил, че е свободен субект под нещо различно от обществения строй и тича след двете жени – любовницата и любимата. Последните кадри са напоени с морален и личен избор, липсващ преди това.

Разбира се, тази интерпретация е редуктивна. Поуките, които изкарах от всяка една част биха били ужасни клишета, казани директно, вместо илюстрирани с всичките нюанси на киното. Но все пак смятам, че е по-малко редуктивна от причисляването на творбата на Йослунд към споменатия в началото „жанр,“ който сякаш целенасочено потушава желанието на хора за промяна. Йослунд според мен показва един добре обмислен консерватизъм, истниски класически либерализъм9 близък до Г. К. Честъртън. Либерал в своето време, който има прекрасен пример в книгата си Ортодоксия:

Консерватизъм, споделен и от К.С.Луис (съвременник и приятел на Честъртън), който разпознава нуждата от помощи за бедните, но се противопоставя на кървави (или не толкова) революции с добре-обосновани задръжки. Дори това да не е истинското мнение на Рубен Йослунд изглежда, че това е информирало внимателно изтъканите и невероятно забавните ситуации в Идиотският Триъгълник. Като контраст може да се постави Не поглеждай нагоре, създаден от открития ляв популист и привърженик на Бърни Сандърс – Адам МакКей. Артистичният му почерк и политическата му идеология са създали някои от любимите ми филми, но в неговото творчество третата част на Триъгълникът би била немислима, дори да успее да създаде един самобичуващ се образ като капитанът през втората част. Не казвам, че филмите му са зле прикрити манифести, както може би биха казали някои от критиците му, но политическата му позиция определено информира творбите му (може би по по-самоосъзнат начин от други автори.) Такъв политически фон има и в Идиотският триъгълник, но тук изглежда е формиран от постояннен диалог между множество крайности и е в крайна сметка преодолян.