Петер Хандке освен признат писател е не по-малко убедителен драматург, поет, режисьор и сценарист. През 2019г. е награден с Нобеловата награда за литература. В България през 2020г. е преведен един от най-ударните романи на нобелиста, написан седем седмици след самоубийството на майка му – Неочаквано Нещастие.

Разказът на пръв поглед не напуска полето на личната история. Той почти документално преразказва живота на майката. С разплитането на сюжета, преживяното и фактите не отстъпват пред наратив прекалено еманципиран от действителността, за да му се доверим. Текстът е буквално деконструиран от множество метакоментари, които насочват вниманието към конфликта фикция-реалност. Историята на майката (чието име читателят така и не научава) е “разсечена” от множество сложни и противоречиви тематики - позицията на жената в Австрия по време на Втората световна война, медикализацията или морализацията на (прекалено интензивен) душевния живот , индивидуализмът на човек израснал в тясно-свързано семейство и т.н. Етическата тежест на тези теми се разпръсква във внимателно структурираните изречения и параграфи. Самият Хандке избягва политически заредени думи и асоциираните с тях идеологически дискурси. Това е част от авторския му почерк и в Дон Жуан /разказано от самия него/, и Страхът на вратаря при дузпа. Различното в Неочаквано Нещастие е, че този път разказвачът все пак не крие своята етическа/морална позиция и не се дистанцира от един въображаем герой (в който читателите често наивно разпознават самия Хандке.) В случая присъщият студен и недраматичен тон на австриеца само засилва усещането за потъване в една всеобхващаща и твърде конкретна трагедия.

Още заглавието на книгата загатва, че става дума за определен тип черна комедия. Оригиналното заглавие е непреведима игра на думи, нещо от рода на “По-нещастен от колкото можеш да си пожелаеш” (Wunschloses Unglück) - заиграване с популярната фраза “Щастлив отвъд това което можеш да пожелаеш” (Wunschlos Glücklich).

В началото Хандке пише “Врачките на панаирите гледали на ръка сериозно само бъдещето на момчетата, при жените това бъдеще и без това би било просто виц.” Историята на майката е един задушаващ разказ за жена, бореща се за свое място в едноизмерен мъжки свят. Отличничка в училище, много скоро започва да ѝ се вменява, че ученето е “само детска игра” в сравнение с подготовката за семеен живот, но тази подготовка не ѝ е по сърце. Тя бяга от дома, започва работа в хотел и въобще решава да остоява своята самостоятелност. Нейната еманципация парадоксално съвпада с интеграцията на Австрия в Германския Райх. Ангажирана единствено със собствения си жизнен проект, майката е лишена от политическа съзнателност, докато всъщност цялото ѝ ежедневие и заобикалящ свят са подчинени на лудоста на нацизма. И двусмисленият, нагарчащо ироничен език на Хандке директно изказва абсурдността на оличностяването или отвоюването на личния живот в условията на тотална социална несправедливост. Той често накъсва разказа с миниатюри от рода на: “Току-що освободените от затвора рецидивисти крадци се оправдавали, че въпросните неща, за които били обвинени, са ги купили в магазини, които, тъй като били на евреи, МЕЖДУВРЕМЕННО ВЕЧЕ ИЗОБЩО НЕ СЪЩЕСТВУВАЛИ.” В подобни миниатюри болезнената комичност на романи ни застига с осъзнаването на противоречието, което стои в основата на нашата предполагаемо хуманистична перспектива (при публикуването на книгата и сега почти 50 години по-късно).

Тук вече може да се говори за различни типове комични ефекти и респективно източници на хумор. Според Тери Игълтън хуморът често е свързан с принизяването на нещо с висок статут – свеждането му до материалните му нужди и условия, които показват че всъщност царят е гол. Аленка Жупанчич в нейната книга The Odd One In споделя подобно разбиране, но отива малко по-далеч. Тя допълва, че за този тип комедия е нужно човекът да повярва на собствените си (или на чуждите идеологически) лъжи. Царят трябва да си внуши, че наистина е богоизбран (управителят на корпорация да повярва, че наистина произвежда хиляди пъти повече стойност от средния работник). Комичното се ражда когато това вярване само по себе сведе обекта на вица до материалната му база. С други думи, когато царят убеден, че наистина има прекрасни нови дрехи, излиза гол пред народа. Игълтън и Жупанчич обаче са единодушни в едно - че шегата изкарва репресираното от общия наратив (бил той политически или екзистенциален) и това предизвиква късо съединение. В наратива репресираното е историческата травма от похабените (женски) животи от периода преди и по време на нацизма.

Майката не е просто лутащ се и изгубващ се човек , тя упорито и последователно отстоява своята илюзия за еманципация - първо бяга от вкъщи, после има любовници, после се жени, съпругът ѝ я бие, но тя поддържа доброто име на семейството и дори започва да се интересува от политика. Както и Хандке, така и животът жестоко се шегува с нея. Привлекателността, талантите и мечтите ѝ “подсигуряват” едно крайно мизерно съществуване, ограничаващо се до поддържане на приличен дом, съжителство с безразличен и безличен съпруг и отглеждане на деца - подобно на хилядите “похабени” и изгубени в голямата политическа история, жени . Единственото удоволствие е веднъж в годината да пие ликьор от собствено производство . Подаряват се нужни неща на Коледа, но всички се преструват, че са изненадани. Към края на романа той отново студено отбелязва: : “Едно природно явление с човешки реквизит, който при това системно бил лишаван от човешкото.” Тук опираме до основната шега вписана в романа, която съвпада и с трагичния момент на самоубийството. Парадоксално немотията в живота на майката следва сякаш една неумолима логика (тук българското заглавие добавя различен ироничен момент.) Към края тя е измъчвана продължително от мигрени и кошмари, като ѝ е поставена вулгарната диагноза “женски проблеми.” Самоубииството ѝ разбира се едва ли се свежда само до тях и Хандке не спекулира по този въпрос. По-скоро сякаш ни отвежда към заключението, че всяка смърт връща човека до най-базовото му материално състояние. Свежда една личност до края ѝ. Ако се доверим отново на Жупанчич шегите често произлизат от директното изразяване на нещо репресирано по изненадващо безсмислен начин. Те запазват рамката на символната ни структура, докато същевременно я пренареждат. В самоубийството на майката можем да видим как свободния избор води до самоунищожение, но не влиза в класически очертаните рамки на трагичното, тъй като няма утеха или телос.

Хандке описва последните ѝ часове като целенасочена, но парадоксална подготовка. Поредният мрачно-комедиен, катарзисен момент - в дезориентираното лутане на човек, който търси решение под натиска на ужасни обстоятелства. Животът се оказва жесток по Шопенхауеровски фарс. Трагичен наратив, износен с множество страдания, но без достойноство. В края на този епизод Хандке споделя как всъщност той вижда нещата. В прощално писмо майката пише, че е щастлива най-накрая да заспи в покой. Хандке обаче отбелязва: “Но аз съм сигурен, че това не е било вярно.” Трудно е да се разпознае в коментара му същия авторски глас, който по-рано дистанцирано проблематизира отношението между разказвача и писателя.

Един съвременен проект, отявлено комичен на места и дълбоко вдъхновен от Неочаквано Нещастие, е 6-томния автобиографичен експеримент на Карл Уве Кнаусгорд - Моята Борба. Първият том се центрира около образа и смъртта на бащата на норвежеца. Кнаусгард вижда кончината, като бавно самоубийство, последвало период на тежък алкохолизъм и изолация от външния свят. В края на книгата се описва подробното почистване и изхвърляне на предмети, празни бутилки от водка и пакетчета с тютюн останали в къщата на баба му. Фундаменталната разлика е, че Кнаусгард съзнателно превръща баща си в образ от роман - ограничава се до собствената си гледна точка и самоосъзнато коментира върху нея, но никога не я напуска. Книгата кулминира с пречупване на начина, по който авторът възприема трупа на баща си. Мъртвото тяло се принизява до нивото на обикновен предмет- до масата, върху която лежи, или кабела към нощната лампа. В контраст наративът на Хандке в края се разпада на фрагменти от спомени и усещания, напълно отдалечени от тленните останки на майка му. Разказът на Кнаусгард е зареден с ресентимент, докато този на Хандке е безмилостен опит за истина.

Именно в този свой опит, той създава, даже налага усещането за абсурд и невъзможност. Трудно е човек да си представи, че книгата може да продължи повече от отредените ѝ 85 страници. Славой Жижек често разказва следния виц за жертви на Холокоста: “След като биват убити в Аушвиц отиват в рая и единият казва на другия ‘Помниш ли в душовете преди газовата камера ти падна, удари си главата и умря.’ И двамата се смеят. Бог чува шегата, но не я разбира и пита евреина, който я е разказал, какво е смешното. Той отива, слага си снизходително ръката на рамото на Бог и му казва ‘Ти не беше там, как би могъл да схванеш вица?’” Също толкова труден за схващане виц стои и в основата на Неочаквано нещастие. Субверсивен и жесток романът пренарежда символната структура и поставя читателя лице в лице с травмиращата същност на трагичното.